Феноменът „Калина“

Бившата звезда на Държавен фонд „Земеделие“ бе възнаградена с почести от съда

България има талант. Да ме прощава 12-годишната Кристина Арабаджиева, която спечели едноименното риалити с изпълнение на песента „Камино“. От вчера истинският и неподправен талант на страната ни е Калина Илиева, която победи след дълго и оспорвано състезание на сцената на Софийския районен съд. И докато изпълнението на Кристина бе приветствано от цяла България (въпреки че типично по нашенски някои обвиниха девойката, че има родствени връзки с милионера Арабаджиев), номерът на Калина наистина смая присъстващите. Признанието на възпитаничката на Художествената гимназия, че е нарисувала сама дипломата си за висше образование, бе посрещнато с всеобща радост. Липсваха бурни аплодисменти, но възторжената атмосфера бе налице. „Журито“ в състав Виктор Тарчев (прокурор) и Ивиана Димчева (съдия) тържествено възнагради старанието на бившата звезда от Държавен фонд „Земеделие“, която в продължение на няколко тура се бореше за голямата награда. Калина не я взе, но все пак получи утешителната "3 години условно с петгодишен изпитателен срок".

Ако прокурорите можеха да плачат

Виктор Тарчев (прокурор) и Ивиана Димчева (съдия)

 По време на делото обвинителят Виктор Тарчев бе развълнуван, но все пак намери сили да произнесе тържествените слова: „Представеното от нас споразумение не противоречи нито на закона, нито на морала. Наказанието е справедливо, а отлагането му не е справедливо. Става дума за една самотна майка с чисто съдебно минало.“ Все пак... Съдия Димчева допълни празничния момент с думите, че действията на Калина не са довели до материални щети. „Състезанието“ нямаше как да мине без финалната реплика на звездата в шоуто.
„Безработна съм, със средно образование съм. Засега!“ И да се върнем отново към Кристина, но не за да принизим по някакъв начин нейния талант, а за да изтъкнем безспорните качества на „феномена“ Калина.

Първо, състезанието на г-ца Илиева бе много по-интересно. Да, във финала г-ца Арабаджиева победи 55 души, сред които корифея на танците Метин Енимехмедов. Калина, пък, нямаше конкуренция, а знаем, че понякога е много по-трудно да се бориш със себе си, отколкото с настървени съперници.

Второ. Благотворителност. След като спечели 60 000 лева, малката Кристина обеща да дари паричната си награда, но при елементарна справка, ще видим, че Калина е много по-щедра. Все пак цяла година тя управлява структурата, която разпределя годишно 1 млрд. лева по различни европейски програми, одобрява с подписа си проекти за милиони левове и ръководи около 1500 души.

Трето. Скромност. Кристина не скри искрената си радост от спечелването на конкурса на българските таланти и дори благодари на публиката, която гласува за нея. Калина – напротив. Тя реши да демонстрира свян и запази мълчание, когато получаваше наградата на Софийския районен съд.

Оказва се, че бившият директор на Фонд "Земеделие" е изпращала доноси срещу министър Найденов. Съдът обаче не повярва, че това е възможно.

Пътят на Калина до Победата (За улеснение използваме система, популярна за спортните събития и конкурсите за проява на таланта.)

Четвъртфинал: Калина Илиева беше изгонена от Държавен фонд "Земеделие", след като се разбра, че до последно е крила бременността си, представяйки фалшиви болнични листове. Така тя автоматично премина в следващия тур.

Полуфинал: Оказва се, че устремената към победата Калина е разпратила 400 сигнала до прокуратурата, ДАНС и Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ) за нарушения по различни европроекти. Докато е била директор, тя пуска СРС-та срещу прекия си началник министър Мирослав Найденов. Това ѝ отрежда безапелационно място във финала.

Финал: Става ясно че тапията на Илиева за завършена магистърска степен във Висшия институт по техника и икономика в Берлин е фалшифицирана. Победата ѝ вече бе гарантирана, но наградата, която трябваше да получи от Софийския районен съд, се забави с повече от година. Това, накратко, е приказката за благородната възпитаничка на Художествената гимназия в София. В крайна сметка излиза, че феноменът „Калина“ не е нещо ново за държавата на феномените. Всъщност, ние си имаме и друг феномен със същото име. Това е екстрасенсът Калина Трендарилова, която обикновено предсказва земетресения, след като са се случили. "Предсказанието" на наказателния кодекс е от 3 до 8 години затвор за фалшификация на документи. Илиева обаче се размина с лишаването от свобода, а след 5 години ще има и чисто съдебно досие. Сега вече знаем, че разкаянието от греховете не е грях.

Разбрахме и друго: вместо да осъди „злосторника“, условната присъда вече му дава особен ореол. България може да е страната на феномените, но не и на чудесата. Защото ако беше станало чудо, Калина щеше да отнесе ефективна присъда и да отиде на една друга сцена, където да развива скритите си таланти.

Какво иска да каже авторът?

Всичко е наред. Нервната ви система се успокоява. Никой вече няма да ви навреди. Отпускате се бавно пред вашия компютър. Заспивате. Броя до 10. Едно. Боядисаха паметника на съветската армия. Две. Всички говорят за това. Три. И на вас ви се ще да кажете нещо. Четири. Клепачите ви натежават. Пет. Бъркате в бездните на съзнанието си, за да проверите дали имате позиция по темата. Шест. Паметникът вече е изчистен от боята. Седем. Вие сте тотално отпуснат на удобния стол пред любимия си компютър. Осем, съзнанието ви е светло, нямате никакви терзания и всичко се прояснява. Девет. Написвате статия като тази. Десет. Спите като малко пухено бебче.

Няколко дни след като нарече графитите вандализъм и углавно престъпление Вежди Рашидов откри музея на съвременното изкуство. По тази причина аз няма да стъпя в него, докато министърът на културата продължава да е на заплата от държавата. Поправка: няма да стъпя в този музей, докато министърът на културата, който и да е той, не започне да прави култура вместо политика.

На някои хора много им се искаше това, което се случи върху паметника да го бяха измислили те, най-вече заради обществения отзвук. По тази причина има много обидени. Политиците защото разбраха, че това не е тяхната предизборна кампания, Вежди Рашидов, защото се намира в менгемето между своите началници и собствената си ограниченост, рекламните агенции, защото няма да могат да намерят “тези гении на герилата”, писачите по форумите, защото никога няма да излезнат от там и т.н.

Други бяха много доволни, защото си помислиха, че са се докопали до още един аргумент, пирон срещу своя враг, срещу управляващите, срещу системата, която ги потиска, срещу несбъднатите си мечти и опорочени надежди. Те припознаха в оцветения паметник контрапункт на сивотата, която вече 22-а година не мръдва от общия пейзаж. Според тях основен виновник за тази сивота е въпросният “паметник на окупаторите”, който стои само, за да им напомня, че тази идеологическа преса все още е надвиснала над тях.

Графитът обаче бе премахнат. С онази лекота, с която някои биха искали да изчезне целият монумент, а други да спечелят изборите. А може би те са едни и същи, както и значението на думите “вандализъм” и “гениално” придобиват една и съща тежест във всеобщото обществено лаене. Едните живеят преди 89-а, а други в един безкраен 10-и ноември. И едните и другите си нямат представа какво означава стрийт културата.

Днес идеологическата преса е само в главите на хората. Тя продължава да притиска онези, които първи надигнаха вой до небесата. Моят добронамерен съвет към тях е да излязат от своите окопи и да погледнат какво се случва навън. Графитът бе направен не от един или група драскачи, а от всички, които седят на паметника в летните следобеди, онези дето карат или се опитват да карат скейт пред съветската армия, пият бира или си говорят за каквото си поискат. Те много по-добре разбират какво е “искал да каже авторът”, отколкото всичките капацитети, които чакат нещо подобно да се случи, само за да си чуят гласа още един път.

Обичам те епохо

Аз мразех купешката ракия, но я пих, което също мразех. Мразех и егоизма, когато не беше мой. Не обичах еднаквите и различните, защото се оказаха едни и същи. Не ми харесваше да не ме харесват и сметките за парно също не харесвах.

Попитаха ме: Защо му е на човека да спи, когато има толкова много работа за вършене.
Отговорих им: предпочитам да спя – мога да сънувам, каквото си пожелая.

Обичам те епохо - за час си само ад,
до два, съм вече твой.
При три, забравям глад,
От днес съм във покой.

Познаваме ли се?

"Познаваме ли се?" е третият ни съвместен късометражен проект с колегата от НБУ Иван Марков. Заснехме филма в неговия апартамент за има-няма 10 часа. Бюджетът ни беше скромен, но напълно достатъчен, за да си позволим няколко галона бира, както и да нахраним изгладнелия екип. Страшно много ни помогна Лора Радкова, която е един от най-обещаващите родни фотографи. А пък без Васи Добрева филм изобщо нямаше да има. Като за първи път пред камера, тя изглеждаше малко несигурна но фактът, че е професионален фотомодел й помогна много. Ролята на рейнджъра, който беше единственият "говорещ" във филма, бе изиграна от студента по оперно пеене Христо Василев. За съжаление той не ни попя, но пък ни правеше смях в най-критичните моменти.

Всъщност "Познаваме ли се?" е първият от поредица късометражки, които най-общо казано, ще бъдат обединени в някаква тема, която още не съм измислил. Шегувам се :) .... да речем, че ще се хвърли светлина върху различни маргинални персонажи. Ще има метафори, но няма да ви ги натрапвам.

Също така смятам да продължа линията актьорите да са непрофесионални, но да бъдат доказани професионалисти в своите области. Ето сега ще издам, че за следващия проект съм поканил един главен редактор и един моден експерт.

Stay cool :)

Столица

Боклук навсякъде, уви
вони, вони, вони..
не се замисляй и хвърли
по стръмния на блока ти улук
поредната си кофа с Боклук

и всеки нов на софията кмет
гризе, гризе, гризе...
и не ще от хорската Смет
той грам да измете.

по пътя столичен, околовръс’ен
ще видиш ти Отпадъка ни Мръсен.
Боклукът в пловдив взе че Замириса
на хората започна да им втриса...

oтново бойко мъдро заяви:
“Боклукът да е в бали!”
набързо Сметището изпразни!”
...че мамата са ни ебали!

о софия на хигиена град
проклинам цялата ти Смрад
иде лето и люлин без вода остави
о tempores...о нрави !

водата иде! нека е Ръждива
нали комшийката ще е щастлива
големият леген да изпере
с гащите на малкото дете

защо ни ти наказваш боже
бойко да ти викам, ако може
защо го стори ти на нас
заври си целата ти власт

не мога вече аз да дишам
на Мръсничко ми пак мирише
пред новия народен мол
настъпих днес дебел Сопол.

София, януари 2008 г.

Кючекът и масите

В началото бе празничното настроение, след него се яви ракията, а накрая настана кючекът.

Модерна притча

Отдавна родителите учат децата си на патриотизъм, а именно, че никой не може да се забавлява по-добре от нас. Нека да разгледаме подробно една родна веселба. Механа... цигански оркестър свири стари градски песни и руски романси. Еволюцията на неговото музикално асорти минава от “Красив роман е любовта” през шлагерите на сватбарския витруоз Ибро Лолов, та чак до модернистичното “6 без 10” на културтрегерите на новото време оркестър “Империал”. Лека полека столовете започват да се опразват за сметка на масите, върху които посетителите на заведението решават да танцуват автентичния ориенталски танц, наречен кючек.

Кючекът, както казва Уикипедия, е автентичен ориенталски танц, който се играе не от жени, а от млади мъже, откъдето идва и името му (кючек - малко момче). Не бива да се бърка с турската дума гьобек, която означава корем. Та подхвърлян от времето, кючекът се настанява в балканската циганска култура. В този контекст кючекът е музика, танц, а и всичко останало за отдадения на вакханалия роден циганин. А на въпроса дали е култура, ще се опитам да отговоря след малко. Той загърбва всякакви полови различия и от един “танц на малки момчета” се превръща в танц за всички желаещи да се отдадат на музиката като бъдат освободени от всякакви хореографични норми. Тази музикална форма е не само верую за циганина. Тя е всичко, за което българинът му завижда, за което се опитва да бъде като него и да се забавлява по същия неповторим начин, но и по всичко личи, че никога няма да успее.

Но... не говорим за това, не говорим и за онези маси, върху които се качаваме, за да придадем акцент върху уменията ни в областта на кючека. Става дума за един изключителен културен феномен, за който моите недостатъчни знание и информация не могат да намерят еквивалент. Някои наричат България Абсурдистан, страната на абсурдите. Не се наемам с мнение по този въпрос, но не съм чувал за друга страна, където културна черта на едно малцинство може да стане толкова характерна за цял един народ.

Връщаме се във времето преди 1989 г., когато противно на пропагандата, която сее БКП, кючекът съществува, дори и в апокрифни форми. Явно балканската душа не се упоява толкова от идеологеми и все тегли към лекото поврътване на ханша. Някои критици дори предлагат тезата, че режимът пада именно вследствие на напора на масите, чийто интерес да играят свободно кючек е пренебрегван в течение на цели 45 години. Най-добрата рецепта в случая предлага Йосип Броз Тито, който като истински ценител на сръбския турбо-фолк разрешава на народа си да практикува свободно кръшния танц. Интересното е, че след сериозна криза нашият народ винаги се е надявал на помощ от някой братски. След турското робство на помощ се притичват руснаците, а след неуспешния опит за изграждане на комунизма, сърбите ни подават ръка, чрез посланика си Лепа Брена. Огряни от порива за свобода да играят кючек, 100 000 сънародници препълват националния стадион, за да узаконят правото си. Кючекът тържествува, стадионът се пръска по шевовете, а всичките критици на тази култура стоят със запушена уста. Да не забравяме, че никога дотогава, а навярно и след това националният стадион няма да побере 100 000 души. Явно затова Агенцията за младежта и спорта взе решение да намали капацитета му.

В годините на прехода кючекът, разбира се, имаше своето развитие. Музиката, която беше неговото вдъхновение – поп-фолкът стои до ден днешен неотлъчно до злободневието и близко до душевните потребности на народа. Темите са обширни колкото е и обширна неговата публика. От всеобщ пример за хигиенни мероприятия ( “...ох баня, ох кеф, селската баня – голям кеф...”), възхвала на родната кулинария (“... обичам шопската салата...”), през материалното, с което се зададоха принципите на ценностната система на цяло поколение (”Тарикат голям съм брат ми, имам купища пари!), тази музика се превърна в култура и начин на мислене. Искаме или не, трябва да признаем, че именно кючекът изнесе България през трудните години.

Освен историческа, кючекът има и друга – представителна стойност. Той носи признание и представя родината пред света. По време на социализма единствената му официално разрешена форма е сватбарската музика, с чиято импровизация светът стана свидетел на виртуоз като Иво Папазов. В това отношение държавната политика е повече от странна. Интересно защо Иво Папазов може да свири кючек, и това е определено за високо изкуство от някои изкуствоведи, а не по-малко стойностни изпълнители като Кути, Севгилим Апаз и Динго остават маргинализирани, най-вероятно непознати за широката публика и заклеймени от същите изкуствоведи просто като “цигани – сватбари” . Странни неща стават в милата ни татковина, що се касае до култура. Бих искал някой да ми обясни какво се случи, че след като в периода 1990 – 2007 тази култура беше “табу” за някои прослойки, и изведнъж някой си отвори очите и реши да прави пари като сложи Глория редом с Лили Иванова да пеят на връх Нова година и с това легитимира чалгата, а редом с нея кючека в България. Не се очудвайте, ако след някоя друга годинка видите заедно с хорото, масово да се вие кючек на пл. “Александър Първи”. Не заради силния турски наплив, който напоследък дразни, не заради “кючека” в съзнанието на голяма част от сънародници ни, а защото това присъства вече почти две десетилетия и вече е част от нашата култура. Но все пак това е просто един танц.

Времената и политическите системи се менят, но явно отношението на властта към тази форма е все едно и също. Това ни довежда до интересен парадокс. Доста е интересен фактът, когато българинът казва, че кючек не играе, а доста често го виждаме в такива неловки ситуации. Възможно е вследствие от налаганото в продъжение на много години чувство на параноя, което се е култивирало у българина, го е срам да си признае, че играе кючек. Не познавам човек, който веднъж в живота си да не е опитал що за чудо е това. Наистина, изключително е забавно усещането да имитираш полов акт, заедно с цяла зала, пълна с хора с подобни намерения. Да играеш кючек не е страшно. Страшно е да живееш кючек.

Поп (фолк) арт

“... всеки ще има своята слава за 15 минути.”

Анди Уорхол

Когато за първи път чух чалга, бях много малък, но си спомням, че определено ме отврати. С течение на времето започнах да се заслушвам все повече и в лек шок установих, че дори ми харесва, а лекото поврътване в ханша, което тя предизвиква, се оказа много приятно и разтоварващо от стреса...

Когато за пръв видях картини на Анди Уорхол, мислех да се отказвам от интереса си към изкуството. Мислех си, че в неговото творчество то беше стигнало върха на своята деградация. По-късно обаче разбрах друго – етническият словак въобще не е целял да прави изкуство.

Бананът е обект на вдъхновение за поп-арт и поп-фолк артисти.

Смесените чувства към тази скандална фигура ме караха да задълбочавам интереса си към поп-арта: Какво е това чудо? Осмива или утвърждава масовото потребление? Това ли е идеята за изкуството – роботизиран конвейр, който бълва картини по същия начин както и консервени кутии “Кембъл”? Изчерпва ли се идеята за демокрация и равенство с пиенето на “Кока-кола”? Задавах си тези въпроси до момента, в който разбрах, че именно те правят Уорхол голям. Творчеството му е плод и белег на американската култура, която интресна и отблъскваща за Европа докара по-голямата част от творбите му именно тук. Уорхол е повече американски, отколкото космополитен, а с други думи – носител на своеобразен американски “фолк”.

В родния културен живот пророчеството на Уорхол взе че се сбъдна – някой раздава щедро по 15 минути слава на щяло и нещяло, но след тях следа не остава. Сцената като поточна линия подхвърля едни и същи образи, които поднасят един и същ продукт на едни и същи хора. Но не става дума за продукта, както и за ниското му качество. Проблемът не е нито в пошлостта, нито в простотията, а в скуката. Всичко това е толкова скучно, че се опасявам от зараждането на едно ново скучно поколение. Поп-артът посочи културните символи на американците – доларът, лъскавите и големи предмети, крещящата реклама, кадилаците, храната. Поп-фолкът търсеше българските такива. Намери ги в перхидрола, силикона, фитнеса и мерцедесите. Колкото и да е странно, ценностите ни с великия американски народ се оказаха сходни. Въпреки че те са еволюирали до тях за 200, а ние за 1300 години. И по този параграф няма как да стигнем американците.

Може би е крайно време да застанем на кръстопът: или да обявим Митко Пайнера за българския Уорхол, или да се замислим дали това са истинските ни ценности.

Да се търсят прилики между двамата може би е нелепо, тъй като и мащабите на тяхната продукция и социокултурният контекст са различни. Паралел, разбира се, е възможно да се направи, но той се изчерпва с това, че и двамата са значими личности за културата в своите страни. А и знаят как се правят пари.

Уорхол узаконява статуквото. Той е един реалист на американската култура – такава каквато винаги е била. Поп-артът утвърждава обектите, които се асоциират, ако не с ценностите на Америка, то поне с бита и начина на живот на нейните жители. При нашенския еквивалент на Уорхол нещата стоят по друг начин. Пайнера не толкова копира, колкото създава и учи. Той умело успява да превърне изкуството в продукт. А превърне ли се веднъж в продукт, изкуството спира да бъде такова. Сентенцията “изкуство за изкуството” се промени в “изкуство за печалбата”. На нашите съвременници не им звучи странно съчетанието на думата “пари” с думата “изкуство”. А може би е истина, че чистото изкуство е безвъзвратно отминала романтика.

Вече разбрахме, че културният живот у нас в лицето на поп-фолка създава продукт. Но на какво учи? За жалост, той изглежда прекалено егоистичен и не иска да допуска развитието на други културни форми, освен неговата. Потребителите, пък, нямат нищо против – те са щастливи от стойността на продукта и не желаят никаква промяна, най-малко качествена. Тук идеята за изкуството се припоркива с маркетинговия модел за търсенето и предлагането. Прекрасно е, че има изкуство за масата, какво става обаче, когато то се превърне и в изкуство за елита?

Ако претендираме да се наречем народ със самочувствие, трябва да се замислим дали имаме моралното право да заемаме място на географските ширини на Стария континент. Бавно и полека започнахме да губим позициите си. Жалко е, че има хора, които не знаят колко много е дала и може да даде България на световната култура. Мисля, че дойде крайно време да разберат.

Първата стъпка е създаването на музей за съвременно изкуство.

Още за Уорхол, поп-арта и съвременното изкуство:

http://www.youtube.com/watch?v=Vn6sE0kcPaI&feature=related

http://en.wikipedia.org/wiki/Andy_Warhol

http://contemporary-art-bg.blogspot.com/2007/07/blog-post.html