Поп (фолк) арт

“... всеки ще има своята слава за 15 минути.”

Анди Уорхол

Когато за първи път чух чалга, бях много малък, но си спомням, че определено ме отврати. С течение на времето започнах да се заслушвам все повече и в лек шок установих, че дори ми харесва, а лекото поврътване в ханша, което тя предизвиква, се оказа много приятно и разтоварващо от стреса...

Когато за пръв видях картини на Анди Уорхол, мислех да се отказвам от интереса си към изкуството. Мислех си, че в неговото творчество то беше стигнало върха на своята деградация. По-късно обаче разбрах друго – етническият словак въобще не е целял да прави изкуство.

Бананът е обект на вдъхновение за поп-арт и поп-фолк артисти.

Смесените чувства към тази скандална фигура ме караха да задълбочавам интереса си към поп-арта: Какво е това чудо? Осмива или утвърждава масовото потребление? Това ли е идеята за изкуството – роботизиран конвейр, който бълва картини по същия начин както и консервени кутии “Кембъл”? Изчерпва ли се идеята за демокрация и равенство с пиенето на “Кока-кола”? Задавах си тези въпроси до момента, в който разбрах, че именно те правят Уорхол голям. Творчеството му е плод и белег на американската култура, която интресна и отблъскваща за Европа докара по-голямата част от творбите му именно тук. Уорхол е повече американски, отколкото космополитен, а с други думи – носител на своеобразен американски “фолк”.

В родния културен живот пророчеството на Уорхол взе че се сбъдна – някой раздава щедро по 15 минути слава на щяло и нещяло, но след тях следа не остава. Сцената като поточна линия подхвърля едни и същи образи, които поднасят един и същ продукт на едни и същи хора. Но не става дума за продукта, както и за ниското му качество. Проблемът не е нито в пошлостта, нито в простотията, а в скуката. Всичко това е толкова скучно, че се опасявам от зараждането на едно ново скучно поколение. Поп-артът посочи културните символи на американците – доларът, лъскавите и големи предмети, крещящата реклама, кадилаците, храната. Поп-фолкът търсеше българските такива. Намери ги в перхидрола, силикона, фитнеса и мерцедесите. Колкото и да е странно, ценностите ни с великия американски народ се оказаха сходни. Въпреки че те са еволюирали до тях за 200, а ние за 1300 години. И по този параграф няма как да стигнем американците.

Може би е крайно време да застанем на кръстопът: или да обявим Митко Пайнера за българския Уорхол, или да се замислим дали това са истинските ни ценности.

Да се търсят прилики между двамата може би е нелепо, тъй като и мащабите на тяхната продукция и социокултурният контекст са различни. Паралел, разбира се, е възможно да се направи, но той се изчерпва с това, че и двамата са значими личности за културата в своите страни. А и знаят как се правят пари.

Уорхол узаконява статуквото. Той е един реалист на американската култура – такава каквато винаги е била. Поп-артът утвърждава обектите, които се асоциират, ако не с ценностите на Америка, то поне с бита и начина на живот на нейните жители. При нашенския еквивалент на Уорхол нещата стоят по друг начин. Пайнера не толкова копира, колкото създава и учи. Той умело успява да превърне изкуството в продукт. А превърне ли се веднъж в продукт, изкуството спира да бъде такова. Сентенцията “изкуство за изкуството” се промени в “изкуство за печалбата”. На нашите съвременници не им звучи странно съчетанието на думата “пари” с думата “изкуство”. А може би е истина, че чистото изкуство е безвъзвратно отминала романтика.

Вече разбрахме, че културният живот у нас в лицето на поп-фолка създава продукт. Но на какво учи? За жалост, той изглежда прекалено егоистичен и не иска да допуска развитието на други културни форми, освен неговата. Потребителите, пък, нямат нищо против – те са щастливи от стойността на продукта и не желаят никаква промяна, най-малко качествена. Тук идеята за изкуството се припоркива с маркетинговия модел за търсенето и предлагането. Прекрасно е, че има изкуство за масата, какво става обаче, когато то се превърне и в изкуство за елита?

Ако претендираме да се наречем народ със самочувствие, трябва да се замислим дали имаме моралното право да заемаме място на географските ширини на Стария континент. Бавно и полека започнахме да губим позициите си. Жалко е, че има хора, които не знаят колко много е дала и може да даде България на световната култура. Мисля, че дойде крайно време да разберат.

Първата стъпка е създаването на музей за съвременно изкуство.

Още за Уорхол, поп-арта и съвременното изкуство:

http://www.youtube.com/watch?v=Vn6sE0kcPaI&feature=related

http://en.wikipedia.org/wiki/Andy_Warhol

http://contemporary-art-bg.blogspot.com/2007/07/blog-post.html