В началото бе празничното настроение, след него се яви ракията, а накрая настана кючекът.
Отдавна родителите учат децата си на патриотизъм, а именно, че никой не може да се забавлява по-добре от нас. Нека да разгледаме подробно една родна веселба. Механа... цигански оркестър свири стари градски песни и руски романси. Еволюцията на неговото музикално асорти минава от “Красив роман е любовта” през шлагерите на сватбарския витруоз Ибро Лолов, та чак до модернистичното “6 без 10” на културтрегерите на новото време оркестър “Империал”. Лека полека столовете започват да се опразват за сметка на масите, върху които посетителите на заведението решават да танцуват автентичния ориенталски танц, наречен кючек.
Кючекът, както казва Уикипедия, е автентичен ориенталски танц, който се играе не от жени, а от млади мъже, откъдето идва и името му (кючек - малко момче). Не бива да се бърка с турската дума гьобек, която означава корем. Та подхвърлян от времето, кючекът се настанява в балканската циганска култура. В този контекст кючекът е музика, танц, а и всичко останало за отдадения на вакханалия роден циганин. А на въпроса дали е култура, ще се опитам да отговоря след малко. Той загърбва всякакви полови различия и от един “танц на малки момчета” се превръща в танц за всички желаещи да се отдадат на музиката като бъдат освободени от всякакви хореографични норми. Тази музикална форма е не само верую за циганина. Тя е всичко, за което българинът му завижда, за което се опитва да бъде като него и да се забавлява по същия неповторим начин, но и по всичко личи, че никога няма да успее.
Но... не говорим за това, не говорим и за онези маси, върху които се качаваме, за да придадем акцент върху уменията ни в областта на кючека. Става дума за един изключителен културен феномен, за който моите недостатъчни знание и информация не могат да намерят еквивалент. Някои наричат България Абсурдистан, страната на абсурдите. Не се наемам с мнение по този въпрос, но не съм чувал за друга страна, където културна черта на едно малцинство може да стане толкова характерна за цял един народ.
Връщаме се във времето преди 1989 г., когато противно на пропагандата, която сее БКП, кючекът съществува, дори и в апокрифни форми. Явно балканската душа не се упоява толкова от идеологеми и все тегли към лекото поврътване на ханша. Някои критици дори предлагат тезата, че режимът пада именно вследствие на напора на масите, чийто интерес да играят свободно кючек е пренебрегван в течение на цели 45 години. Най-добрата рецепта в случая предлага Йосип Броз Тито, който като истински ценител на сръбския турбо-фолк разрешава на народа си да практикува свободно кръшния танц. Интересното е, че след сериозна криза нашият народ винаги се е надявал на помощ от някой братски. След турското робство на помощ се притичват руснаците, а след неуспешния опит за изграждане на комунизма, сърбите ни подават ръка, чрез посланика си Лепа Брена. Огряни от порива за свобода да играят кючек, 100 000 сънародници препълват националния стадион, за да узаконят правото си. Кючекът тържествува, стадионът се пръска по шевовете, а всичките критици на тази култура стоят със запушена уста. Да не забравяме, че никога дотогава, а навярно и след това националният стадион няма да побере 100 000 души. Явно затова Агенцията за младежта и спорта взе решение да намали капацитета му.
В годините на прехода кючекът, разбира се, имаше своето развитие. Музиката, която беше неговото вдъхновение – поп-фолкът стои до ден днешен неотлъчно до злободневието и близко до душевните потребности на народа. Темите са обширни колкото е и обширна неговата публика. От всеобщ пример за хигиенни мероприятия ( “...ох баня, ох кеф, селската баня – голям кеф...”), възхвала на родната кулинария (“... обичам шопската салата...”), през материалното, с което се зададоха принципите на ценностната система на цяло поколение (”Тарикат голям съм брат ми, имам купища пари!), тази музика се превърна в култура и начин на мислене. Искаме или не, трябва да признаем, че именно кючекът изнесе България през трудните години.
Освен историческа, кючекът има и друга – представителна стойност. Той носи признание и представя родината пред света. По време на социализма единствената му официално разрешена форма е сватбарската музика, с чиято импровизация светът стана свидетел на виртуоз като Иво Папазов. В това отношение държавната политика е повече от странна. Интересно защо Иво Папазов може да свири кючек, и това е определено за високо изкуство от някои изкуствоведи, а не по-малко стойностни изпълнители като Кути, Севгилим Апаз и Динго остават маргинализирани, най-вероятно непознати за широката публика и заклеймени от същите изкуствоведи просто като “цигани – сватбари” . Странни неща стават в милата ни татковина, що се касае до култура. Бих искал някой да ми обясни какво се случи, че след като в периода 1990 – 2007 тази култура беше “табу” за някои прослойки, и изведнъж някой си отвори очите и реши да прави пари като сложи Глория редом с Лили Иванова да пеят на връх Нова година и с това легитимира чалгата, а редом с нея кючека в България. Не се очудвайте, ако след някоя друга годинка видите заедно с хорото, масово да се вие кючек на пл. “Александър Първи”. Не заради силния турски наплив, който напоследък дразни, не заради “кючека” в съзнанието на голяма част от сънародници ни, а защото това присъства вече почти две десетилетия и вече е част от нашата култура. Но все пак това е просто един танц.
Времената и политическите системи се менят, но явно отношението на властта към тази форма е все едно и също. Това ни довежда до интересен парадокс. Доста е интересен фактът, когато българинът казва, че кючек не играе, а доста често го виждаме в такива неловки ситуации. Възможно е вследствие от налаганото в продъжение на много години чувство на параноя, което се е култивирало у българина, го е срам да си признае, че играе кючек. Не познавам човек, който веднъж в живота си да не е опитал що за чудо е това. Наистина, изключително е забавно усещането да имитираш полов акт, заедно с цяла зала, пълна с хора с подобни намерения. Да играеш кючек не е страшно. Страшно е да живееш кючек.
